Духовни слова

8.9.1996 г. Слово върху Мат. 22:1-14. Притча за сватбения пир

Колко удивително е Евангелието, което чухме днес! Тази притча я има и у Лука, но при Матей е изложена с особена сила. Всичко е неочаквано. Поканените не идват и тогава царят проявява нечувана, неимоверна щедрост – призовава злите и добрите от улицата. Интересното е, че злите са споменати първи: πονηρούς τε καὶ ἀγατούς – злите и добрите. Всички са призовани. Но впоследствие се оказва, че който е дошъл на пира не такъв, какъвто трябва да е, бива изгонен.

На всяко време са присъщи две противоположни безумства, а днес, изглежда, те се изявяват с особена острота. Във всички времена злите, самоуверените, лицемерните лекомислено говорят за другия, че той няма да бъде помилван от Бога, че е твърде лош, за да бъде приет от Него. И винаги го има и противоположното безумство – Божията доброта се приема като безразличие към всяко наше зло. Щом Бог ме приема, Той ще ме приеме такъв, какъвто съм, мога да отида на празника, поканен съм.

Притчата е удивителна преди всичко защото у всички народи здравомислието, което има своята област на действие, ни приучава всекидневно да мислим, че хората се делят на порядъчни, от които нищо лошо не очакваме, малко по-лоши и съвсем лоши, от които трябва да се пазим, които са, както се казва, съвсем пропаднали. И свикваме с това, че този, който година след година изпълнява задълженията си пред Бога, своите религиозни задължения, ще изпълни всичко нужно. Повратите, с които е препълнена историята, много често ни показват, че това съвсем не е така. Християнството, което е много по-дълбоко и по-сложно от философските учения и от почтените древни мъдри традиции на народите, дава твърде неочаквана и драматична представа за добро и зло.

Цялата статия: Духовни слова

Библейският превод и националната идентичност: гръцкият случай

Гърция е страна, в която 90 процента от населението се отъждествяват като гръко-православни и официално принадлежащи към Гръцката православна църква. Гърците, следователно, говорят от името на една монокултурна страна, с висока степен на хомогенност. Малцинството на останалите изповедания или религии (протестанти, римокатолици или мюсюлмани) са се появили през столетията в резултат от различни исторически влияния, като окупацията от кръстоносците във времената на Византийската империя, турската окупация или активността на протестантски мисионери. Тази ситуация, заедно с факта, че историческата памет играе съществена роля сред гърците, по критичен начин се отразява върху мястото и ролята на Църквата в Гърция.

От друга страна, мястото и авторитетът на Св. Писание в цялата система на православното богословие, заедно с неговата роля във всекидневието на православните християни, е станало особено спорен проблем в съвременната православна богословска мисъл. По-сложен обаче е проблемът с неговия превод: в допълнение към въвлечените тук общи богословски параметри има и други намеси, които възникват от историческите и културните условия, при които самосъзнанието на православието се е формирало в Гърция. Този проблем беше поставен още по-остро след формирането на съвременната Гръцка държава – време, когато Гръцката църква, откъсната от Вселенска патриаршия, беше използвана от кралския двор за постигане на неговите политически цели. Оттогава въпросът за библейския превод възприе и политически аспекти, чиято най-болезнена кулминация беше метежът „Евангелика” в Атина през ноември 1901 г., след който, даже и до днес, църквата все още не е напълно успокоена.[1]

Цялата статия: Библейският превод и националната идентичност: гръцкият случай

Посланията на Герминий Сирмийски: текст и историко-богословски коментар

Послание на еп. Герминий против арианите, които вече се подписаха под решенията на Ариминския събор, знаейки че са постъпили лошо[1]

Аз, епископ Герминий, вярвам и изповядвам, че един е истинният Бог Отец, вечен, всемогъщ, и Христос, единственият Негов Син и наш Господ Бог, от истинния Бог Отец истинен Божи Син, роден преди всичко, по божественост, любов, величие, сила, слава, живот, премъдрост, знание – подобен във всичко на Отца, като роден Съвършен от Съвършения. Приемаме въчовечаването от Дева Мария, което пророците са предсказвали като идващо и за което като за станало учат гласовете на евангелистите и апостолите, Неговото страдание и смърт, и Възкресение и Възнесение на небесата; вярваме, изповядваме и че в края на света Той ще слезе да съди живите и мъртвите и да въздаде на всекиго според делата му; и в Светия Дух, сиреч в Утешителя, Който ни е даден от Бог Отец чрез Сина.

Рескрипт на Герминий до Руфиан, Паладий и другите

До владиците, най-религиозни братя Руфиан, Паладий, Северин, Нике, Хелиодор, Ромул, Мукиан и Стеркорий – Герминий желае да са здрави в Господа.

Цялата статия: Посланията на Герминий Сирмийски: текст и историко-богословски коментар

„Зная един човек в Христа…” 13

През дните на моя престой в манастира имах различни срещи със стареца Софроний – и случайни, и планирани. В следобедните часове той излизаше от своята килия и, съпроводен от различни монаси, се разхождаше по алеите в манастира или по неголямата улица, минаваща извън обителта. При всяка среща с него, произнасяше духовно слово.

Забелязах, че всяко общуване с него, и най-краткото, неизменно се превръщаше в източник на вдъхновение, защото винаги казваше думи, чрез които пред погледа ми се откриваха небесата и вечността. Всяко негово слово беше богословски наситено, пророческо, възвишено, откриващо духовни хоризонти. Веднъж например ме срещна в градината, показа ми един дъб и каза: „Това дърво расте бавно, като първоначално пуска корени в дълбочина. Така става и с монаха. Той расте и преуспява в покаянието бавно, но се вкоренява дълбоко – завинаги”. Веднъж отбелязах, че независимо от своята пределна възраст той е в прекрасна физическа форма и дори способен да пише. Той се пошегува и ми каза: „Моисей е започнал да управлява народа на Израил на 80”.

Цялата статия: „Зная един човек в Христа…” 13

Трагическата теодицея

В етичната си дейност и съждения човекът няма право да заема гледната позиция на Провидението. Няма право да съди sub specie aeternitatis [от гледната точка на вечността], присвоявайки си гледната точка на Бога, все едно е седнал на престола редом с Него. В противен случай може да си въобрази, че е слънце, светещо еднакво на добрите и злите. Да започне да допуска и да търпи злото като проява на свободната воля, както Бог прави с човека. Може дори да започне да утвърждава необходимост от злото в развитието на световната трагедия, неговата разумност на пътищата на Провидението. И накрая да влезе в ролята на злодея и предателя, смятайки, че тази роля е необходима в световната трагедия, предвидена и предназначена от Твореца и Неговото провидение. И колкото по-ужасна е тя, толкова сякаш е по-голямо смирението и самоунижението, и саможертвата на актьора, който я изпълнява заради тържеството на правдата и справедливостта, заради тържеството на Провидението. Такава е била ролята на Юда. „Beata culpa” [блажената вина] съвсем нямаше да е вина, а по-скоро заслуга, но ако само Юда бе могъл да предвиди пътя на Провидението и бе имал правото да застане на гледната точка на историческата необходимост, т. е. на самото Провидение. Апостол Павел съзнава тези диалектични трудности и поставя проблема така: как може да се наказват грешници, ако с тяхната неправда най-добре се разкриват Божията правда и справедливост? „Не бива ли тогава да правим зло, за да излезе добро?” (Рим. 3:8).

Ако съблазните трябва да дойдат в света, то някой трябва да поеме вината за това – да ги донесе в света, макар и съзнавайки, че би било по-добре (субективно, а не обективно) да не се бе раждал за тази роля. Наистина няма по-възмутителна двусмисленост, по-възмутително quaternio terminorum [заблудата на четирите термина, т. е. дедуктивна логическа заблуда] от това „длъжни” и „длъжен”. В единия случай това е съждение на божественото провидение за историческите съдбини (съблазните трябва да дойдат в света), а в другия – съждение на човека за моралния му дълг, за неговата крайна задача във времето и пространството: трябва да поеме вината върху себе си.

Цялата статия: Трагическата теодицея

Войната на православните с православието

Светът е пълен със зли борци със злото

Прот. Александър Шмеман

1. „… а бойното поле е сърцето на човека”

Когато наплашени православни с ужас разказват как сега в Украйна всички сили на ада воюват срещу Христовата Църква, когато хора, изглеждащи нормални и жизнерадостни, внезапно помръкват и започват да търсят „врагове на православието”, човек неволно си спомня Евангелието: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха” (Иоан 1:11). Кои всъщност са тези свои? Те, според св. Йоан Златоуст, са народът Божи, т. е. Старозаветната еврейска Църква, но той продължава аналогията и с Новозаветната…

Христос бе разпнат от най-благочестивия народ, който притежаваше истинската монотеистична религия. Най-безпрецедентните в историята на света гонения срещу Новозаветната Христова Църква, почти до пълното ѝ физическо унищожение, станаха в най-набожната от всички страни на земята: Руската империя. Руският народ, пазител на православието, се оказа пръв враг на Христовата Църква.

„Религиозността на руския народ, развивала се у него с векове, в началото на 20 в. се разколеба. Народ-богоносец – народ с вселенско душевно устройство, велик в своята простота, правда, смирение, всепрощение, който бе наистина християнски, постепенно изгуби своя облик, попадайки под властта на низки материални интереси, в които сам ли се учеше или пък го учеха да вижда единствена цел и смисъл на живота…” писа А. Деникин в своята книга Очерки Русской смуты.

Цялата статия: Войната на православните с православието