Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Връзката между историята и есхатона според св. Максим Изповедник

Написана от Свещ. Дарко Стоянович

Maximus ConfessorУвод

Онтологията е наука за битието, доколкото битието на света не се намира в него самия, а в бъдещата реалност на общението с Бога, където християнското сърце прави онтологията есхатология. Есхатонът (от гр. ἒσχατος – „последен”, „краен”) е причина и цел на историята, планиран от Бога като начин на съществуване на творението.[1] Отношението между историята и есхатона е много сложно и на пръв поглед се различава от всекидневната логика. Отдалечаване от логиката, преди всичко, намираме в отношението причина-следствие.[2] Нормално е във всекидневния опит причината времево да предхожда следствието. Хвърлянето на камък, например, е причина за неговото падане и времево се случва преди следствието. Предхождането на следствието от причината се управлява от времето и в тази връзка то е, което прави причината причина и следствието – следствие. Тази дистанция във времето между тях е до такава степен вкоренена в нашия разум, че е невъзможно да помислим този порядък да бъде обърнат. Същевременно, в случая с отношението между историята и есхатона, макар историята във времето да предхожда есхатона, тя е негово следствие. А основанието за това е, че помежду си тези две реалности са в отношение, каквото е и между иконата и прототипа. Историята е икона на Царството, докато Царството е неин прототип.

Най-гениалния синтез на всичко това намираме при св. Максим: „Законът е сянка на Евангелието, а Евангелието е икона на бъдещото благосъстояние” (Сто гностически глави, 1, 90)[3] и в тази връзка „Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а истината е бъдещото състояние”.[4] Нещо подобно намираме и при св. Григорий Богослов. Според него светът „преминава през три периода, които завършват със сътресения. Първото сътресение е преминаването от идола към закона, второто е преминаването от закона към Евангелието, а третото – от този живот към другия, вечния живот. Новият живот ще настъпи след като се осъществи третото раждане, т. е. Раждането – повод за общото възкресение”.[5] Синтезът на св. Максимовата онтология е тясно свързан с есхатологията. Св. Максим въвежда есхатологията като понятие в науката за съществуващото и така дава смисъл на онтологията, тъй като за него есхатологията представлява сърцето на онтологията – без есхатона онтологията не може да съществува.[6]

Образът на богослова и пастира в духовното наследство на преп. Паисий Светогорец

Написана от Прот. Тимотей Фетисов

St Paisios Athonite1

В повечето от случаите човекът, желаещ да се подготви за приемане на свещен сан, постъпва в духовна семинария, където му се предлага да получи нужното образование във факултет или филиал, който обикновено наричат богословско-пастирски. Разбираме ли обаче ние какво означава това в действителност както за преподаващите, така и за учащите се? Очевидно, от самото начало се изисква да се определи смисълът, влаган в понятията богослов и пастир. Затова и не се изисква да се обяснява защо на въпросите на определянето на критериите на автентичното богословие и пастирския идеал не трябва да се отделя първостепенно значение. Както и че най-правилно и логично би било да се обърнем за това към духовното наследство на онези светци, при които откриваме ясни, основани на личен опит от богообщението, описания и на едното, и на другото. В това отношение писмовното наследство на един от най-почитаните светци на съвременността – неотдавна прославения от Вселенската църква атонски монах св. Паисий Светогорец – е неизчерпаем източник на практическо богословие и пастирска мъдрост. Което обаче е още по-убедително е, че сам светият старец разкрива образа на велик богослов и пастир. Той е живо свидетелство за присъствието на Светия Дух в Църквата и за действеността на обетованията, чието изпълнение се отнася до субстанциалните признаци на реалното осъществяване на Новия Завет.

Писма до о. Сергий Булгаков (1925-1943 г.)

Написана от Прот. Георги Флоровски

Fr G Florovsky 31

Praha Bubeneč kb. 597 č. b. 36.

30.12.1925 г.

Скъпи[1] отец Сергий, благодаря за възпоменанието. Приемете от нас сърдечен рождественски привет и поздравления с настъпващото Новолетие. Да даде Бог в новата година да се изясни и закрепи съдбата на Богословския институт и в неговата работа да може да бъде внесен строг ред и планомерност. Много ме зарадвахте с положителната оценка за сегашното състояние на Академията – през цялото време достигаха вести по-скоро неутешителни и даже тревожни (имам предвид летните разкази на Л. А. Зандер[2] и други, забележките на В. В. Зенковски[3] и т. н.). В края на краищата това трябваше и да се очаква и изобщо не трябваше да се разчита веднага и изведнъж да се споят различни и нови един за друг хора в това живо и съборно единство, което и трябва, и единствено може да бъде истинската пастирска школа. Заедно с това обаче в мен нямаше никакви съмнения, че с Божията помощ рано или късно всички грапавини ще бъдат изгладени. Няма да скрия, че в дълбочината на душата си Ви завиждам и съжалявам, че сега вече не сме с Вас и нямам утешение в интензивната и обемиста работа. Много ми тежат това принудително отшелничество и тази самота, на които съм обречен по стечение на обстоятелствата. Цялото ми време отива в затворена и самотна книжовна работа, в четене и писане. В това има и своя плюс, но затова пък се усилва и така присъщото ми саможивство, и аз съвсем отвиквам от общуване с хората. Впрочем, напоследък започват да се подреждат добри и приятелски отношения с Н[иколай] О[нуфриевич] Лоски. Смея да смятам, че в последно време те бързо и постоянно нарастват. Вас може би ще Ви удиви, че съм се оказал в единодушие с него относно религиозния смисъл на творческия път на Соловьов.[4] Сега ние възнамеряваме да организираме privatissimum[5] за изучаване на отеческите творения. За работата си сега няма да говоря. Смятам скоро да свидетелствам не само с думи, но и на дело. Темата за Соловьов отново прие за мен острота – и като историческа, и като систематическа. И в края на краищата чувствам, че досегашното ми съждение беше, вероятно, даже твърде меко. Впрочем, знаете ли кой ме подтикна към още по-голяма непримиримост? Авторът на Тихи думи[6] Впрочем, попадал ли Ви е бр. 25 на Вяра и Родина, който е посветен на „защитата” на Соловьов? Точно вчера Н. О. Л[оски] в беседа с мен се възмущаваше от грубостта на кат[олическите] методи на „полемика”. Какво означава намекът за изгаряне на съчиненията на Соловьов в Съв[етска] Русия? Колкото лично до мен, оттеглянето си от Соловьов аз чувствам по всички линии като личен религиозен дълг и поредна задача пред съврем[енната] руска рел[игиозно]-фил[ософска] мисъл. С това отричане ние ще се освободим и от цялата смутна традиция, която води чрез масонството към извън-църковната мистика на мнимите тайнозрители с лош вкус, а тази именно традиция – според моето чувство – е сковавала творческите ни сили. В „Дома на Отца” трябва да се влезе, свалил светската мъдрост, и там да се въоръжиш отново – с новото богатство и с благодатната панагия. За Соловьов пък следва да се съставят не панегирици – още по-малко акатисти, а заупокойни моления със сълзи – за смутната и бездомна душа.[7]

Учението на св. Кирил Александрийски и преп. Максим Изповедник за животворящото тяло на Христос

Написана от Йером. Кирил (Зинковски)

Hieromonk Cyril ZinkovskyУчението на св. Кирил Александрийски за животворящото тяло на Господ Иисус Христос частично е разработено от изследователите в широките рамки на евхаристийното богословие на светеца и учението му за домостроителството на спасението на човешкия род като цяло (прот. Г. Флоровски, дякон М. Желтов).[1]

Няма обаче подробно изследване върху тази тема, а още по-малко е разглеждана връзката между това учение на светеца и учението на преп. Максим Изповедник за животворящото тяло на Христос. В рубриката, посветена на тайнството Евхаристия в съвременната Православна енциклопедия,[2] обхващаща изследванията на най-известните специалисти-патролози, определението „животворящо” се използва по отношение на тялото Христово само в статиите за свв. Атанасий,[3] Теофил[4] и Кирил Александрийски, Евсевий Кесарийски[5] и Евтихий Константинополски[6] (6 в.). След това определението се среща в прочутото Точно изложение на православната вяра на преп. Йоан Дамаскин.[7] В статията на В. В. Петров, посветена на учението за Евхаристията на преп. Максим Изповедник, тази тема в евхаристийното богословие не е отбелязана. Както обаче ще покажем по-долу, преп. Максим без съмнение е наследил и е развил учението на св. Кирил за животворящото тяло на Господа.

Христос възкръсна

Написана от Оливие-Морис Клеман

Olivier ClémentВелики четвъртък. Предусещане на Евхаристията

„Пред празник Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Йоан 13:1). Тази преизпълненост с любов, вписваща се в Закона и у пророците, достига пълнотата си в Угощението, където се предусещат смъртта и възкресението на Господа, т. е. в Евхаристията.

Иисус в навечерието на еврейската Пасха несъмнено възприема и преобразява традиционния ритуал. Всяко домочадие трябва да заколи в Храма агне без недостатък. Кръвта му се събира в памет на Божията намеса, довела до освобождаването на народа от египетско робство, с нея се белязват двата стълба и горният праг на вратите на къщите. Сетне агнето се приготвя, без нито една кост да се строши, няма да е така с Иисус при Неговата смърт на кръста: Иисус, както утвърждава св. Йоан, е истинският пасхален Агнец.

Слизането на Христос в ада според Новия Завет (свидетелствата на древната Църква)

Написана от Михалис Маврофоракис

Harrowing of Hell Chora Constantinople1. Слизането на Христос в ада според текстовете на Новия Завет (втората половина на първото столетие)

Спираме се на този толкова важен момент в християнската ни вяра, на слизането в ада на богочовешката душа на Господ Иисус Христос, поради две основни причини:

Първата е, че това безспорно историческо събитие, описано ясно в Св. Писание, а и в цялата християнска литература, култ и изкуство през всички векове, отговаря на възраженията на онези, които неправославно твърдят, че човешката душа не съществува като невидима съставност на човека, и че адът е просто неговият гроб.

Слизането на душата на Христос в ада разкрива по безспорен начин, че невидимата душа съществува, както и че има ад – като място на събиране на безплътните души на починалите. Именно в този ад слиза душата на Христос, но не остава затворена там, както свидетелства Св. Писание на много места.

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме