Жертвоприношение и богослужение

Има много аспекти на идеята за жертвоприношението, но аз бих искал да започна с моя основен интерес, който е богослужението. Това, струва ми се, е в самия център на жертвоприношението и „мястото“, в което всичките му части се обединяват: отказ, принасяне и преобразяване.

На Запад е съществувало противоречие, което се е концентрирало около разглеждането на Евхаристията като жертвоприношение. От едната страна е стояла концепцията, че ако се приеме Христовата Жертва като уникална и пълна, жертвеният аспект на Евхаристията трябва да бъде отречен, а от друга е стояла схоластическата идея, която е дефинирала жертвата единствено в категориите на изкупление и умилостивяване – нещо кърваво, удовлетворяващо божествения гняв или правда. Винаги съм чувствал целия този дебат като погрешен, защото този тип богословие и религия интерпретират жертвата като легалистична трансакция: нужно е умилостивяване, данък на творението, дължим към Твореца; принасяне на най-доброто животно или дори на детето, за да се плати обективно дължимото. Това е перспективата, която смятам че има не просто нужда от корекция, а от много по-радикално преосмисляне, като се започне от самата природа на жертвата, която е била забравена от богословите и понякога преоткривана при изследването на религиите.

Структурата на Църквата: Вселенската църква – поместната църква – епархията – енорията

1. Встъпителни бележки

Въпросът за структурата на Църквата е един от най-съществените в нейния живот в течение на последните сто години. Този въпрос е бил поставен с цялата си острота на Всеруския поместен събор от 1917 г. и особено в Русия през грозните десетилетия на 20-те и 30-те години на 20 в. Той неизбежно се появява на Всеправославните съвещания, във връзка с подготовката на Всеправославния събор, в опитите за разрешаване на въпроса с диаспората, в междуправославните отношения.

Изпреварвайки резултатите от опитите за обсъждане на темата за структурата на Църквата, още в първите редове може би е необходимо да се изкаже мнението, че при изброяването на изразите „Вселенска църква“, „поместна църква“, „епархия“, „енория“ ние просто говорим все за Църквата – за нейните проявления на различни равнища.

Следвайки о. Николай Афанасиев, тук бих искал да повторя думите на св. Ириней Лионски, че „където е Църквата, там е и Божият Дух, и където е Божият Дух – там са и Църквата, и пълнотата на благодатта“.[1] На друго място пък св. Ириней пише: „Макар и да е разсеяна по цялата вселена и дори до краищата на земята, Църквата обаче е приела от апостолите и от техните ученици вярата в единия Бог Отец Вседържител – сътворил небето и земята, и морето, и всичко, което е в тях, и в единия Иисус Христос, Сина Божи, въплътил се заради нашето спасение, и в Светия Дух, Който чрез пророците е възвестил цялото Божие домостроителство…“.[2]

Животът след смъртта

Условията на нашия бъдещ живот – след всеобщото възкресение – ще бъдат съвсем различни от тези, в които ние живеем сега: няма да има нито време, нито пространство, а това изцяло ще измени характера на нашия бъдещ живот, в сравнение с настоящия. А след като няма да има време, това означава, че няма да има и разлика във възрастта на живеещите. Живеейки сега, в условията на времето и пространството, ние недоумяваме как ангелите и светците успяват едновременно да чуват молитвите на десетките хиляди, които живеят по различните краища на земното кълбо, и да откликват на тези молитви. Не го разбираме, защото сме свързани с условията на времето и пространството, и извън тях не си представяме възможност за живот. Освобождавайки се обаче от тези ограничения, ние получаваме възможността да бъдем навсякъде и никъде и, следователно, да виждаме и да чуваме онова, което по-рано ни е било недостъпно.

Съществуването на такъв живот извън времето и пространството се потвърждава и от Евангелието, и от написаното от апостолите, и от вселенското Предание на Църквата. Между нас и небесния свят се извършва непрестанно общение. Новозаветното Писание определено настоява на съществуването на живота отвъд този свят, а Църквата има като основно съдържание на своя живот постоянното общение с отвъдния свят: със светците и починалите, с ангелите и с Бога. Без да прилича на нашия живот, небесният свят не се отчуждава от нас, съставяйки с нас единната Църква Христова и вземайки живо участие в нашия живот. Откъде е видно това ли? Най-вече от факта на Въплъщението на Божия Син, от Неговото пребиваване с нас тук, на земята, от създаването от Него на земята на Църквата, от изпращането над апостолите и Църквата на Светия Дух, от съществуването в Църквата на постоянното молитвено и благодатно общение с небесния свят. На нашите молитви небесният свят отговаря с изпълняването на просбите ни, дарува ни благодатно и светло устройване на духа, помага ни в нашите духовни и телесни нужди, открива ни се във видения и откровения. Налице е огромна духовна литература, в която са събрани многобройни факти от този род. Според учението на Църквата, никой от нас след своята смърт не изчезва, но преминава към ново съществуване – светло или печално, но винаги съзнателно. След смъртта ние влизаме в света на духовните съзнателни същества – добри или зли, свети или грешни – и се удостояваме да съзерцаваме Самия Творец на света… Какво представлява този тайнствен задгробен свят, какъв живот тече там – за това можем да съдим донякъде по Словото Божие, по Преданието на Църквата, по едни или други явления или откровения, каквито получаваме от тайнствената глъбина на небесния свят. При това ние сме длъжни да умеем да различаваме истинските явления и откровения от мнимите, призрачните.

Преводите на гръцки патристични текстове в Първото българско царство

Хронология и методология

В настоящата презентация ще се опитаме да представим широката палитра от преводна светоотеческа литература от гръцки език в Първото българско царство, като отчитаме контекста и зависимостите, влиянията и историческите събития на епохата, за да получим максимално приближение до контекста на духовния живот и литературните вкусове в Първото българско царство, доколкото това е възможно въз основа на запазените от онова време документи. Трябва да се има предвид, че редица преводи са запазени само фрагментарно или през по-късни преработки; за други пък имаме само косвени податки, без да е запазен самият им текст. На трети са запазени само заглавията. За разлика от славистичните изследвания в областта тук няма да се интересуваме от оригиналните старобългарски или по-ранни славянски съчинения, писани още при Моравската мисия на св. братя Кирил и Методий, нито ще разгръщаме работата към всякакви литературни съчинения – чисто исторически, хронографски, природонаучни и др., каквито също са били превеждани в средновековна България.[1] Тук ще се съсредоточим върху високата патристична книжнина, нейната функция и влияние в църковния живот в Първото българско царство (864-1018).

Като пазители на православното предание, отците на Църквата представляват автентични изразители на нейното учение и затова са особено важни най-вече за всекидневния богослужебен живот, за манастирската дисциплина, за каноничното право – онези от тях, които са писали канони. Също така тяхната мисъл задава самия етос на православния начин на живот по пътя на спасението, свързана е с историческите форми на функциониране на Църквата в света. Както ще видим, това е добре известно на средновековния български преводач, така че той бързо се ориентира в ценните светоотечески текстове, имащи практическо значение за него. Със сигурност неговите книжовни предпочитания са непосредствено обусловени от онова, което се чете най-често в Константинопол и в другите византийски интелектуални центрове по онова време.

Държава и Църква от Ранното средновековие до днес: българският модел за изграждане на християнска държава

В настоящето изложение ще се опитаме да представим в най-общи щрихи, въз основа на опита на Българската православна църква – Българска патриаршия, основите и историческото развитие на църковно-държавните отношения в България. Една държава с богата и превратна история, която вече дванадесето столетие е белязана от принадлежността на българския народ към християнския свят и култура. Преднамерено наблягаме върху елемента на културата, тъй като големият български избор от втората половина на 9 в. е избор не просто на политическа или вероизповедна, но и на културна принадлежност. Нещо, което е блестящо и немногословно изразено в често цитираното определение на видния руски учен акад. Дмитрий Лихачов за България като „Държава на Духа“.

Ако обаче на Църквата в България от самото начало и в историческа перспектива е била подсигурявана възможността да бъде носителка на новата християнска духовност и култура, то това е така благодарение на инициативата и на щедрата подкрепа, идваща от страна на българската държавност – в лицето на светите и благоверни средновековни български владетели, които, без преувеличение, могат да бъдат наречени „архитекти“ на българския християнски модел. На първо място тук говорим, разбира се, за светия княз-покръстител български Борис I Михаил (852-889; † 907 г.), за българските царе Симеон Велики (893-927) и св. Петър I (927-969) от Първата българска държава, Йоан Асен II (1218-1241) и Йоан Александър (1331-1371) – от Търновска България, и др. Те именно са хората, които могат и е справедливо да бъдат определени като „строителите“ на средновековна България като Държава на Духа – разбира се, в тясно единомислие и съработничество със свещеноначалието, духовенството и книжовниците на Българската православна църква през вековете. За тях и други български владетели борбата за Българска църква е точно толкова тежка и сложна, колкото и политическата борба, а съдбата на двете институции остава тясно преплетена от самото начало и през целия средновековен период.

Граждани на небето със земна регистрация

- При нас, протестантите, в центъра стои сотириологията, а при православните – еклисиологията. Цялото ви богословие произтича от учението за това, какво е Църквата.

Така ми каза един познат протестант. Първата ми реакция беше възражението, че в православието всичко е взаимно свързано и че еклисиологията е само една от възможните отправни точки. Подразбира се, че по същия начин може да се започне и с другите елементи на нашата традиция: догматиката, богослужението, даже иконописта – и от тях да се стигне до всички останали.

След известно размишление обаче разбрах, че в действителност протестантът е дал една макар и опростена, но вярна картина. Действително, за страничния наблюдател, а понякога и за самия православен, твърде много от онова, което е в православието, остава загадъчно и неясно, ако той не е осъзнал докрай, че самото православие гледа на себе си не като на система от догмати, като набор от обреди или партия от единомишленици, а именно като Църква, и ако не се запознае изцяло с онова, което именно се влага в това понятие.