Въплъщението: причина за всичко сътворено, която не е породена от нищо

Продължение от „Две спасения“

От вечност Бог е предвидил единение със Своето творение, което да бъде завинаги. Единствено по рода си общение, чрез което човечеството да може да достигне до вечното обòжение (θέωσης), заради което е било и сътворено. Общението, за което става дума, е, разбира се, Боговъплъщението чрез Пресветата Дева. Съществуването на човечеството, следователно, както и съществуването на цялото творение, е неизбежно свързано с нея, тъй като от вечност тя е била предвидена да бъде майката на Въплътения Логос. Отците са казвали, че нито ходът на човешките действия, нито някаква необходимост от какъвто и да било характер са заставяли Несътворения да се съедини с тварната природа и начин на съществуване. Бог е станал плът не по необходимост, предизвикана от нещо, което е било сторено от дявола или от човека, а защото това са били божественият план и тайна отпреди вековете. Въпреки делата на сатаната и идването на греха в света, вечната Божия воля остава несломима и върви към своето осъществяване.

Историята и ходът на човешките действия са обстоятелствата, но не и причината за Въплъщението. Въплъщението не се е състояло заради Разпятието. Разпятието е станало за да може Въплъщението и вечното общение на Бога с човека да могат да се осъществят въпреки сатаната, греха и смъртта. Обяснявайки, че не е съществувала никаква причина в Бога Отца, която да е изисквала смъртта на Неговия Син, св. Григорий Богослов казва, че Отец „нито е търсил, нито е изисквал, но е приел [Неговата смърт] заради икономѝята [на Въплъщението] и защото човечеството е трябвало да бъде осветено чрез човешката природа на Бога“.[1] Св. Григорий ни казва, че божествената воля за човека – още отпреди вековете – е била той да бъде осветен и обезсмъртен в общението си с човешката природа на Въплътения Бог, ала с появата си тлението и смъртта са препречили пътя към това. В Своите страдания и Възкресение Иисус Христос разрушава тези препятствия и спасява, ще рече – запазва, човечеството за вечното общение на Въплъщението на Богочовека със смъртния човек. Същото това разбиране, а именно че Въплъщението е предшестващата и наистина онтологичната причина само в себе си, както и че Изкуплението е средството за постигане на тази цел, повтаря и св. Йоан Дамаскин, който говори за Пресветата Дева така: „… ти влезе в живота, за да служиш ревностно на спасението на целия свят, за да се изпълни древната воля на Бога за въплъщението на Словото и за нашето обòжване“.[2]

Относно отговорността за православието

Някога, не толкова отдавна, беше онова спокойно време, което някои от нас, по-възрастните, още помнят, когато родителите планираха бъдещите съдби на своите деца – че те ще завършат това или онова определено училище, ще постъпят на една или друга служба и т. н., почти с пълната увереност, че така и ще бъде.

От ранни детски години помня един характерен случай за пълната безопасност на тогавашния живот, а затова и за безпомощността пред лицето и на най-малката опасност. Приготвяхме се да ходим за лятото в Самарска губерния. По това време в Астрахан (т. е. на хиляда километра от Самарска губерния) се бяха появили няколко случая на холера. И ето че при майка ми идваха нейни познати, и я разубеждаваха от „безумието“ да ходи там с децата си.

Смъртта изглеждаше тогава сравнително далечна, някъде в края на съзнанието, и с нея се налагаше да се срещаме сравнително рядко, при това в най-смекчената възможна форма (ако въобще може да съществува смекчена форма на смъртта) – „при свещеника, при нотариуса и при лекаря“. Мнозина преживяваха десетилетия без нито веднъж да не виждат покойник.

Николай Шелехов – застъпник и разпространител на старинните иконографски традиции в България, Германия, Америка

В продължение на около 35 години в България живее и твори един от най-добрите представители на старинната иконописна техника през втората половина на 20 в. – Николай Шелехов. Творенията му са толкова ценени, че той получава поръчки от много клиенти и от Европа, и от Америка, особено след като през 1967 г. напуска България. Едва ли има друг иконограф, творил в нашата страна, който да е получил такова международно признание. Но все още липсва систематично изследване на неговия живот и дело (напоследък проучвания в тази насока прави Лиана Гълъбова[1]). Настоящата статия се опитва да направи по-пълен преглед на неговата биография, като се надява по този начин да събуди интереса към личността на този забележителен иконописец, включително и като се съберат нови материали и свидетелства.[2] В нея са използвани основно документи от личния архив на Шелехов, както и статии (най-вече на немски медии) или книги, в които той е споменат, а също така и сведения от интернет (основно за негови творения в България).

Детство във Варшава и емиграция в България

На 16 април 1912 г., когато целият свят е разтърсен от новината за потъването на „Титаник“, във Варшава втората жена на Миколай Шелехов ражда син Георгий.[3] Миколай Шелехов е много богат руски търговец, заселил се в Полша, за да може по-добре да организира своя износ на хайвер и на рибни деликатеси за Западна Европа. Продуктите му са много търсени и той дори получава удостоверение, че е дворцов снабдител за Хабсбургите. Той произхожда от рода Шелехови, чието имение от векове се намира в гр. Рилск. Най-видният представител на този род е Григорий Шелехов (1747-1795 г.), чиито заслуги за руската колонизация на Аляска са толкова високо оценени от неговите съвременници, че от тогава до сега той е наричан „руският Колумб“, следвайки гравираните на надгробната му плоча стихове на Гавриил Державин, най-известния руски поет преди Пушкин: „Колумб здесь росский погребен: Преплыл моря, открыл страны безвестны“.

Практики на преображението

В деня на Преображението на нашия Господ, празникът, който се отбелязва на 6 август, Иисус взема със Себе Си трима от учениците Си – Петър, Йоан и Яков (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-8; Лука 9:28-36). Те са на „висока планина“ – място, което в Библията често е място на Откровението, – и на тази планина Иисус се преобразява. Св. Матей ни казва, че Той „се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина“. Св. Лука пък разказва, че „видът на лицето Му се измени и дрехата Му стана бяла, бляскава“, а св. Марк казва: „Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може избели“.

Накратко, този разказ ни учи за нещо, което Църквата е потвърждавала с векове: божествеността на Иисус Христос. Иисус е Богочовек – истински Бог и истински човек. Както Роуън Уилямс красноречиво се изразява, „човешкият живот на Иисус е пронизан от живота на Бога; той бива носен върху потока на Божия вечен живот и пренасян към нас върху този поток, носейки със себе си цялата пълнота на Твореца“ (Обиталището на светлината, 6).[1]

За всекидневното мисионерство

Когато говорим за мисионерството, това не означава, че трябва да се екипираме за някакво особено пътуване до Китай или о-в Фиджи. Около нас, в страната, която е била някога православна, в обичаната от нас и натъжаваща ни Русия, нашите близки – деца, родители, роднини, приятели, колеги – се нуждаят от християнско мисионерство не по-малко от австралийските аборигени или от бангладешците. Не трябва да се мисли, че мисията е участ на някакви специални служители на Църквата. Към всички християни е насочил св. ап. Петър тези думи: „вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Петр. 2:9); „бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петр. 3:15). „Вие сте солта на земята… Вие сте светлината на света“ – казва Господ, така че „… тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:13-14, 16). Ето защо, напълно възможно е да се говори за едно всекидневно, „домашно“ мисионерство сред обкръжаващите ни като за важна и обща за всички нас Божия заповед.

Езикова йерархия и гностическа опростеност

Продължение от „Понятията индивидуалност и индивидуализъм в християнска перспектива“ – тук

Спокойно може да се твърди, че развитието на фундаменталните науки води, по думите на Стивън Хокинг,[1] до определено религиозни импликации, съответно пряко към сферата на метафизиката и съответните ѝ онтологични въпроси. Това е, което пък постмодерната философия отхвърли в голяма степен поради един исторически вкоренен предразсъдък да се аргументира „както науката“. Този предразсъдък, разбира се, в много голяма степен е преодолян, но така или иначе антиметафизичната настройка остана, а видяхме вече и защо метафизиката няма как да продължи да бъде рационално използваема като значещ културен дискурс. Това би означавало самата култура да бъде поставена и оставена в оптиката на актуалната безкрайност, а това е невъзможно, доколкото културата е исторически процес. Така се стигна до своеобразна гранична зона между познанието и езика. „Границите на света“, „границите на познанието“, както постанови Витгенщайн, са същевременно „границите на езика“.