Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богословие на диалога. Отношенията в имперсоналния свят

Написана от Прот. Георги Завершински

Fr G ZavershinskyЧовек живее в материален свят, т. е. във времето и пространството, които за това са и били сътворени. Пространството и времето възникват заедно с материята, която, по определението на съвременната физика, е всеобщност от динамични неопределени активни отношения. Както пише Ричард Фейнман, нобелов лауреат от 1965 г. в областта на физиката, „природата ни позволява да изчисляваме само вероятностите… и начинът на нейното описание като цяло остава непостижим за нас”.[1]

Научните постижения от 19 и 20 век провокират философите да разработват нови подходи в метафизиката, която не може вече да бъде разглеждана извън физиката и да бъде във висше положение спрямо нея. Сега метафизиката и физиката трябва да бъдат описвани заедно, като части на едно цяло. Неортодоксалната методология и апофатичният език на пост-нютоновата наука тук ни дава нов подход – началото на метафизичното разширяване на физиката. Човекът не може да остава вече неутрален наблюдател на природата и това, което преди изглеждаше непоклатимо като обективно знание, на практика става непостижимо. Невъзможно е да се наблюдават и описват физическите явления, без да се оказва въздействие върху тях.

Русия и Гръцката църква: към историята на техните отношения през 17-19 век

Написана от Евгения В. Жукова

Agia Sophia Old PhotographyРусия и Гръцката църква са свързани от столетия на най-тесни взаимоотношения. Историята на тези отношения минава през различни етапи. Първоначално Русия е облагодетелствана от Византия и от нейната църква, на която е дължала влизането си в семейството на християнските народи, образуването на държавата си. След това, когато Православният изток попада под османска власт, Русия оказва всяческа помощ: военна, материална и духовна. Именно на втората фаза от отношенията между Русия и Гръцката църква, и по-точно на периода 17-19 в., е посветена настоящата статия.

Като извори ни послужиха грамоти от два Московски архива – РГАДА (Российский Государственный архив древних актов) и АВПРИ (Архив внешней политики Российской империи), където са съхранява богата колекция от документи, отразяващи връзките между гръцкото духовенство и Русия. В РГАДА е събрана голяма колекция документи, отразяващи връзките с Константинополския патр. Кирил Лукарис (1570-1638). Във Фонд 52 (опис 2) се наброяват 56 патриаршески грамоти, което превишава броя на грамотите на всеки друг йерарх или църковен център от Християнския изток и е свидетелство за особения интерес на Лукарис към Русия. В политическите му планове тя заема централно място, а цар Михаил Фьодорович и патр. Филарет (Никитич) разглеждат Константинополския патриарх като опора на взаимоотношенията на Русия с Османската империя и приемат съвети и сведения за състоянието на нещата на Изток. В архива има 6 собственоръчно написани писма на патр. Кирил[1] – секретни донесения до цар Михаил Фьодорович и до патр. Филарет, съдържащи информация за положението на Империята, политическата ситуация в редица европейски страни, където тогава бушува 30-годишната война, плановете на османското правителство и дворцовите интриги. Секретната кореспонденция е носена в Русия от много доверени хора. Сред тях и някой си Йоан Тефрали – гръцки политически агент, свързан с Русия в продължение на десетилетия – до 50-те години на 17 в.

Последният Охридски архиепископ

Написана от Антониос-Емилиос Тахиаос

A E TachiaosАрхиепископията на Първа Юстиниана, Охрид и цяла България е създадена, както е известно, със сигилий на имп. Василий II през 1018 г.[1] След продължителен живот от седем и половина века тя минава в духовен и икономически упадък до такава степен, че през 1767 г. да бъде закрита, а подчинените ѝ митрополии и епископии да минат под юрисдикцията на Константинополския патриарх. Последният архиепископ на Охрид е някой си Арсений, известен ни само от двата документа за своята оставка – първият, от Охридската архиепископска катедра, а вторият – от Пелагонийската катедра. Тези два документа са многократно публикувани, но с грешки и пропуски, без каквито и да е палеографски и други бележки.

Биографичните сведения за Арсений са изключително оскъдни. Той е избран за Охридски архиепископ в 1763 г.,[2] като дотогава е митрополит на Пелагония, без обаче да се оттегли от управлението на тази митрополия. Печатът на Арсений като Охридски архиепископ е направен през февруари 1764 г. Може би трябва да предположим, че е поел задълженията на архиепископ в началото на 1764 г. През април 1765 г. той пристига в Константинопол и присъства на заседанието на Патриаршеския синод, на който е низвергнат Корчанският митр. Дионисий. На 24.11.1765 г. посещава манастира „Св. Йоан Предтеча” в Мосхополис и дава сумата от 1200 аспри, за да се поменава името му на 40 литургии.[3] Арсений със сигурност е бил със славянски произход. Палеографският анализ на подписа му създава впечатлението, че произлиза от монашеско братство, в което е имал възможността да чете славянски ръкописи и е свикнал с ортографията на това писмо. Изглежда, че не е бил родом от Охрид,[4] нито от Мосхополис е поддържал някакви връзки с този и други градове в Македония, развивали в онзи период гръцката култура.[5] По отношение на гръцкия език последният архиепископ на Охрид е напълно невеж. Арсений наследява епископския трон на Охрид от гръцкия архиеп. Ананий – един от великите протосингели на Вселенската патриаршия. Изглежда странно, че след толкова дълга традиция на гръцки Охридски архиепископи на тази катедра е избран българин или сърбин, не знаещ дори частично официалния език на архиепископията. Няма никакво съмнение, че Арсений е бил незначителен Охридски архиепископ.[6] Най-вероятно изборът му е продиктуван от тежкото положение на архиепископията – вече изпаднала в многобройни и непосилни дългове, както и сам той признава, така че след Ананий митрополитите са решили да изберат (в 1761 г.) Пелагонийския[7] Арсений, тъй като са нямали личен интерес към затъналата икономически катедра. Така е избран за архиепископ Арсений, при когото задълженията на тази църква не само не намаляват, но напротив – с много се увеличават.

Създаването на Македонската православна църква в периода на окупацията на републиката и първите следвоенни години (1941 – началото на 1950-те)

Написана от Михаил В. Шкаровски

M V ShkarovskyПериодът на Втората световна война и първите следвоенни години са времето на фактическо създаване на нова автокефална православна църква – Македонската, която е официално провъзгласена в 1967 г., макар самостоятелността ѝ така и да не е призната от другите поместни православни църкви, включително и от Московска патриаршия, на която привържениците на автокефалията и комунистическите власти в следвоенна Югославия възлагат големи надежди. По отношение на самия процес на образуване на новата църква в югославската и в българската историография съществуват две диаметрално противоположни гледни точки. Почти всички предишни югославски и днешни сръбски историци (Джоко Слиепчевич, Божич Зеченич, Славко Димевски, Радмила Радич и др.) смятат, че инициативата за този процес излиза от македонските комунисти, поддържани от ръководството на ЮКП, а местното сепаратистки настроено духовенство е само „послушно оръдие” в техните ръце. В тази връзка много важно значение се придава на състоялото се през октомври 1943 г. събрание на някои свързани с партизаните свещеници от освободената от окупаторите територия на Западна Македония, което, така да се каже, представлява зачатък на македонската църковна организация под покровителството на комунистите. Естествено, самият факт на създаването на МПЦ се оценява рязко като негативно.

От друга страна, българските историци (Светлозар Елдъров, В. Стоянова, Петър Петров, Христо Темелски, Даниела Калканджиева и др.) предполагат, че главна роля в посочения процес изиграва пробългарски настроеното македонско духовенство, а основа на бъдещата църква става създаденото в тези години българско духовно управление. Частично за това с тях е съгласен само един сръбски историк – Предраг Пузович, който предполага, че инициативата за отделянето произхожда най-вече от останалите в републиката български свещенослужители. В оценката си за този процес обаче той, разбира се, се разминава с българските и със съвременните македонски историци, които разглеждат позитивно факта на създаването на новата църква. Прегледаните от нас достатъчно добре съхранени в архивите документи за духовната администрация на БПЦ в окупирана Македония свидетелстват, че българските историци са близо до истината в разбирането за началния стадий на процеса, макар влиянието на комунистическите власти да е по-силно, отколкото те смятат.

Апокалипсисът и проблемите на Църквата

Написана от Прот. Генадий Фаст

Fr G FastВ края на 20 век отново сме изправени пред въпроса „къде сме ние”? Свършва ли историята, или тя едва сега започва? Мнозина, впрочем, както и преди са убедени, че в Библията се говори за край на света през 2000-та година. И отново нашият Господ Иисус ни отговаря: „… не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:7). Нашата работа е обаче да питаме – и ние питаме.

Каква е възрастта на Църквата? „Стара” ли е тя? В края си ли е нейната история? Това разбиране е особено силно днес в Руската задгранична църква. През 20 век в нейните недра е развито цяло богословско учение за вече случилата се и случваща се апостасия, т. е. отстъпление дори и на верните от Истината. Апостасията се приближава към своя последен стадий. Към подобно мнение се е придържал, например, особено почитаният архиеп. Аверкий. Или Църквата е все още само един млад организъм?… Ние не знаем възрастта на Църквата. Пък и нима, освен това, знаем в каква „възраст” Господ ще вземе Своята Църква при Себе си? Нима Господ призовава при Себе си само старите хора? Не умират ли и млади, намиращи се в разцвета на силите си и преизпълнени с планове за бъдещето?…

За Светия Дух в природата и културата

Написана от Георги Федотов

G FedotovИзвънредно трудно е да разделим действията на лицата на Пресветата Троица в света, да наречем неизразимата и тайнствена Божествена Сила поотделно с имената на Отец, Син и Свети Дух. Светите имена отчасти се проясняват за нас в Църквата, в историята на изкуплението на човешкия род. Именно в това проясняване се състои делото на християнското богословие. Но и в богословието, и в църковното домостроителство Светият Дух си остава най-тайнствената ипостас. Богословите са единодушни, че природата и действието на Светия Дух стават за нас съкровени едва когато са именувани. Какво да кажем за природата и културата, които въобще са извън зрението на богословите? Тук са възможни само догадки и предчувствия. Но нека в реда на предположенията и непретенциозните мисли бъде позволено и на един не-богослов да вземе думата.

Преди всичко можем и сме длъжни да установим, че Светият Дух действа и отвъд пределите на Църквата; че ако най-ясното Му и могъщо действие се проявява в тайнствения живот на Църквата и в духовния живот на светците, то няма и не може да съществува място, което е чуждо на Неговото дихание. „Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи” (Пс. 138:7-10). Неслучайно този химн за Божието вездесъщие започва с името на Духа. Всички ние знаем и повтаряме: „Вятърът духа, дето иска” (Иоан 3:8), „дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17), отричайки – като следваме Църквата – каквото и да е нормативно, закономерно, каноническо ограничаване на Неговата сила, макар в църковното домостроителство Неговите дарове да действат като норма, закон и канон. В някаква степен ние мислим действието на Светия Дух в света като по-обемащо, отколкото действието на Сина Божи като Изкупител, не като Божествен Логос. По законите на еклисиологията спасението извън Църквата е невъзможно, но то става възможно за нас в свободата на пневматологията. Светият Дух говори от устата на езическия пророк Валаам и дори на неговата ослица.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме