Интерпретацията на темата за апокалипсиса в кинематографията на 20-21 век

Размисълът над разкриването и интерпретациите на апокалиптичната тематика в кинематографията е нещо твърде актуално, ако се отчита, че обсъждането на тази тема става в рамките на екологичната проблематика, при което на понятието за екология се дава една по-разширена трактовка в сравнение с по-рано, при отчитане както на културния, така и духовния, и на образователния аспект, които съвсем органично влизат в това понятие. Апокалиптичната тематика е непосредствено свързана с проблемите на екологията – по силата на това, че едно от класическите сценаристки решения е екологична катастрофа, довеждаща до гибел на всичко – планетата, човечеството или по-голямата му част.

Привличането на кинематографичен материал в този случай е особено актуално по силата на онова значение, което съвременното кино има в масовата култура, както и на въздействието, което то оказва върху общественото съзнание. Освен това, съвременното кино като такова до голяма степен е изразител на обществените очаквания и настроения. То отговаря на търсенията на обществото, едновременно с това формирайки и неговото съзнание и светоглед.

Последната тайна

Когато настъпва времето за изпълнението на благата Му воля, Господ повиква при Себе си Своята пречиста майка. „Ела, Пречиста, при своя Син и Бог, и бъди прославена с Мене”.[1]

Третото ангелско благовестие

Иисус изпраща Гавриил, архангела на Своята майка, който да ѝ предаде третото и последно благовестие, очаквано от нея с преголяма радост. Архангелът ѝ дава палмова клонка – като символ на победата и радостта. „Радостно Гавриил извика: Радвай се, о ти, която носиш цялото Божество”[2] и ѝ съобщава радостната вест на третото благовестие – че в същия този ден тя ще се събере отново със своя Син. Той, Който е победителят над смъртта, ще слезе, за да приеме в ръце неопетнената ѝ душа и, споделяйки победата на своя Син, тя ще бъде преведена на небесата.

От далечни земи и от своите мисии апостолите са „от божествен вятър… понесени нависоко на облаци”[3] към Йерусалим, защото божествената воля е била те да присъстват на нейното отшествие и да председателстват при нейното погребение. Един древен химн – представен ни като да е бил изречен от Пресветата Дева – се обръща към апостолите: „О вие, апостоли, събрани тук от краищата на земята, погребете тялото ми на мястото, наречено Гетсимания, и Ти, о Сине и Боже мой, приеми духа ми!”.[4] След като извършват тридневно бдение при нейния гроб, в неделя, на третия ден след нейното погребение, те отварят гроба и го намират празен.

Трагедията на древноруската святост

1

Когато се замислим за трагичната съдба на древноруската култура и на първо място на Руската църква, за нас тази трагедия се въплъщава в двойния и взаимосвързан разкол от края на 17 век – разколът на старообрядчеството и разколът на Петър. Петър израства под заплахата на разколническите стрелецки бунтове, а делото му няма по-ожесточени врагове от последователите на „старата вяра”. Той продължава в държавата реформата, започната от Никон в Църквата. Докато обаче реформата на Никон е скромна и докрай православна, тази на Петър руши всички устои на стария живот. По начините на своето провеждане обаче, по насилническия си характер реформата на Никон вече предвещава революцията на Петър. И в двата случая тази насилственост, приела характер на жестоко гонение, е била в известна степен принудителна. За нейно оправдание може да послужи склерозата на руския живот, неговата закостенялост, която не е допускала органично обновяване. Старината не е искала да се обновява, тя е трябвало да бъде пречупена, за да се съхрани битието на самата Рус. Съдбоносните последици от тази църковно-държавна революция са добре известни и все още твърде болезнени за нас, за да се спираме на тях. В религията настъпва край на византийската „симфония” на църква и държава, а после – административно включване на църквата в държавата, заробване на епископата, принизяване на духовенството. Когато управлението преминава към малорусите – с техните проримокатолически и отчасти протестантски тенденции – Църквата задълго губи своя национален облик. И най-страшното – пълна секуларизация на културата, отпадане на влиятелна част от интелигенцията от Църквата и даже от християнството. На противоположния пък полюс, в народните дълбини бушува една гореща, но тъмна религиозност, раждаща фанатични секти, съхнеща, заради откъсването си от Църквата, безблагодатна, нетворческа, но при все това мощна в сравнение с видимата слабост на господстващата църква.

Фундаменталните императиви на православното богословие

„Възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово”
(1 Петр. 1:13).

„Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека”
(1 Иоан. 2:15-17).

В тази статия ще се опитам да отговоря на един единствен въпрос: какво трябва да бъде православното богословие? Именно трябва, а не какво е, било е или може да бъде. Защото богословието не е неподвижна съвкупност от категории, аксиоми, принципи, догматични формули, теологумени и аргументи, а преди всичко абсолютно императивен призив към богочовешка синергия. И така, към какво ни призовава православното богословие?

Заимстването на учението на Имануел Кант от проф. М. А. Олесницки

Философията има стремежа да даде отговори на най-важните светогледни въпроси, отнасящи се до съществуването в нашия свят на доброто и злото, на живота и смъртта. Богословите на древната Църква са били дълбоко образовани хора, добре запознати и с античната философия, от която нерядко са заимствали терминологичен апарат и някои понятия, духовно преосмисляйки ги. Тази традиция е продължила и в произведенията на богослова и писателя от 19 в. М. А. Олесницки. Настоящата статия е посветена на най-очевидните заимствания, които Олесницки е осъществил от философското наследство на Имануел Кант.

Един от проблемите на богословската наука днес е осъзнаването и осмислянето на заимстванията от страна на родните богослови на учението на задграничните богослови и, в частност – на теоретичния и на практическия принос на представителите на духовно-академичното образование от втората половина на 19 – началото на 20 в. в този процес. Особено интересна в този аспект е научната дейност на професора от Киевската духовна академия М. А. Олесницки.

За една метаморфоза в съвременната християнска проповед

Служението на Бога е тъй тясно свързано със служението на отечеството,
както е съединена душата с тялото в един човек
архим. Йоаникий Рилец

Известно е, че както в абсолютния божествен, така и в относителния – земен смисъл, Църквата е общество на словото и на личното свидетелство – общество, основано чрез проповедта (κήρυγμα) за Царството Божие, чийто живот е породен от тази проповед и се изразява в дела, които на свой ред също се явяват проповед, свидетелство за дошлото чрез Иисус Христос спасение. Така, от гледна точка и на историческата наука, именно в проповедта, такава, каквато е отразена в изворите, се съдържа едно от основните свидетелства за онези перипетии, които преодолява Църквата, украсявайки изпълнения с препятствия свой път към Царството Божие.

Едно от тези препятствия е национализмът.[1] Макар и противоречащ на духа на Евангелието, макар и официално осъден – както от отделни йерарси и дейци на православието, така и от съборното църковно съзнание, – националните църкви и националните светци, и въобще „националното църковно съзнание” са неоспорим факт, а това предполага и изследването на този феномен от съвременната история на Православната църква.[2] Тук ще се опитаме да насочим вниманието към едно от проявленията на този феномен, а именно: измененията в акцентите на църковната проповед с появата на национализма и на националните светци.