Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Белградските мъченици дякон Ермил († 314 г.) и дякон Авакум († 1814 г.)

Написана от Прот. Радомир Попович

St Ermil StratonikБелград е сред най-старите раннохристиянски градове в Европа. Към края на 3 в. той вече е известен като седалище на епископ. Поради недостиг на достатъчно писмени исторически сведения първи вести за християни в този пограничен римски град – тогава Сингидунум, имаме едва от началото на 4 в., от времето на гонението срещу християните при римския император Диоклетиан (284-305), който в 303 и 304 г. предприема гонение срещу Християнската църква. Тогава като мъченици за вярата в Белград са споменати дякон Фортунат и християнинът Донат. Още повече сведения са известни за времето на управление на Лициний (убит през 324 г.), който в тази област на Римската империя управлява като съвладетел на Константин († 337 г.). По това време трябва да търсим и самото начало на познатата ерес на Арий. Спорната по въпросите на вярата личност на имп. Лициний се свързва със страданията, именно в Белград, на двама християнски мъченици: дякон Ермил и воина Стратоник. Това мъченичество се датира според обстоятелствата в 314 г., т. е. година след издаването на познатия Медиолански едикт (313 г.) за свободата на християнската вяра в Римската империя. Как става така, че един от участниците в издаването и прокламирането на свобода за християните, Лициний, става техен гонител? В науката не е напълно изяснено дали причината за това е началото на конфликта му с Константин Велики или възникването на арианството, което изглежда той подържа и против което Константин се бори, както впрочем и против другите разколи вътре в Християнската църква в началото на 4 в.

Какво означава да тълкуваме Писанието „според отците“?

Написана от Андрей Десницки

Andrey DesnitskyНие постоянно повтаряме, че Писанието трябва да се тълкува така, както това са правили отците на Църквата, т. е. съгласно Св. Предание. Преданието – това е на първо място опитът от прочита на Писанието от великите християни от отминалите столетия, опитът от самия техен живот според Писанието. То е безценно и незаменимо и да минем без него на нас просто няма да ни се получи. Това, което можем да направим, е само да заменим един авторитет с друг – например, св. Йоан Златоуст с Жан Калвин, както са сторили реформаторите.

Понякога обаче православните разсъждават така, сякаш че в книгите на отците на Църквата се съдържат напълно еднообразни отговори на всеки що-годе значим въпрос. „Св. отци учат…“ – ако човек започне с такова обобщение, думите му дори само заради това ще изглеждат вече подозрителни. Необходимо е да се уточни: кои конкретно светци учат за това или онова, точно ли този човек е разбрал казаното от тях и не съществува ли по съответния въпрос и някакво друго мнение, сред други от светците. Обикновено това в действителност просто означава: „Ето тук неотдавна един свещеник ми каза…“ или „в една брошура прочетох…“.

Богословие в багри – Тайната вечеря

Написана от Никола Владиков

N VladikovСедмият вселенски събор дефинира иконата като богословие в багри. И единствено този възглед, разбирането, че иконата е „богословие в багри“, може да бъде адекватен на същността ѝ. Декоративността, евангелизацията за неграмотните, разбира се, също са свойства на православната икона, но те се явяват второстепенни и така да се каже странични аспекти, извиращи от същността ѝ на богословие в багри.

От друга страна, която обаче съвсем не е второстепенна, Евхаристията е главното тайнство, основната конституента на Църквата. И тъкмо поради този факт мястото на Благодарението не трябва да се търси другаде, освен в сърцевината на православното богословие, както и на православното богословие в багри. За нагледно потвърждение на това ще разгледаме два стенописа, изобразяващи Тайната вечеря – Евхаристията.

Общината като природа на Църквата

Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВъведение: еволюцията на църковното самосъзнание и самотъждественост

Тази статия е посветена на Църквата. Нейната цел е да покаже, че много от това, което в Църквата ние смятаме за неизменно, в действителност се променя, а това, което понякога пренебрегваме, съставлява нейната същност или природа. Сред всичко друго в Църквата се променят и представите за нея самата – променя се това, което може да се смята за църковно самосъзнание. А какво е самосъзнанието на Църквата, ако не сбор от представите на нейните членове за самите тях като членове на Църквата? Отговаряйки си на въпроса „какво ни води в Църквата, какво получаваме тук и какво не получаваме, какво даваме от себе си и с какво не сме готови да се разделим?“, със самото това всички ние заедно формираме църковното самосъзнание. То се намира не вън от нас – то е вътре в нас. И се променя заедно с нас. Обективен израз на това самосъзнание е богословската дисциплина, наричана Еклезиология. Тя разглежда различните теории за Църквата, отразяващи това как църковната община мисли себе си във всяка отделна епоха.

Тези теории постоянно са се променяли заедно с акцентите върху този или онзи аспект от живота на Църквата във всяка отделна епоха. Тази изменчивост на църковното самосъзнание, отразена в свидетелствата от различните епохи, е и предметът на нашия екскурс. Като изучаваме динамиката на еклезиологията, ние предлагаме тук това, което може да се нарече „мета-еклезиология“ – теорията за изменчивостта на теорията. Тази теория предполага, че всеки образ на Църквата, всяка метафора или концепция относно Църквата не са в състояние да я изчерпят в пълнота. Църквата винаги ще бъде повече от която и да е еклезиологична система, ще се изплъзва от всеки опит да бъде ограничена в рамки. Което в никакъв случай не предполага някакъв еклезиологичен агностицизъм. Напротив, ние се опитваме да определим това, което може да се смята за неизменно ядро на Църквата – за нейна природа. Като в резултат от епистемологичния анализ на църковното самосъзнание достигаме до извода, че тази природа съставлява на първо място църковната община.

Монашески и светски типик

Написана от Йоанис Фундулис

I FoundulisКогато св. Симеон Солунски († 1429 г.) е написал в своя Диалог против ересите, че „типиците са два“,[1] той с удивителна точност е успял да обобщи пространната литургична традиция и богослужебен ред на Православната църква. Систематичното научно изследване на изворите в по-ново време, маркирането и издаването на доскоро непознати ръкописни литургични книги и типици, сравнителното изследване на множеството стари и нови паметници, потвърждават всичко описано и коментирано от него. Днес, като имаме св. Симеон за „водач“ и в светлината на изворите, можем да възстановим основните контури, а и доста от детайлите, от устройството на тези два устава на Църквата. Можем да проследим развитието им, взаимните влияния и едновременното им самостоятелно съществуване, да разпознаем и оценим предимствата, недостатъците и особеностите на всеки един, и да преценим с точност причините, обусловили по-нататъшното развитие и състоянието на съвременния богослужебен ред.

Днес, когато говорим за монашески и светски типик, вероятно не говорим за нещо конкретно. И това е защото всъщност не става дума за два отделни типика, а за един. Литургическите книги, които определят съдържанието на църковните богослужения, са едни и същи за манастирите и за енорийските храмове. Действащият типик всъщност е един и същ, „Типик на Великата Христова църква“ в двете му популярни издания от двамата протопсалти на Патриаршията от старата генерация Константин и (Георгиос) Виолакис.[2] Единствената привидна разлика между типика в манастирите и типика в енорийските храмове в съвремието ни се състои в спазването „по акривѝя“ или „по икономѝя“ (за да използваме аналогично тези два канонически термина) на установеното в типика, общо както за монасите, така и за хората в света.

Състоянието на Сръбската църква през първата половина на 19 в. според „Пътешествие“ на Йоаким Вуич

Написана от Прот. Радомир Попович

Joachim VuichЙоаким Вуич – „сръбски писател“, както често той се подписва в писмата си, е много интересна наша личност от края на 18 и началото на 19 в. Потомък е на онези сърби, които по силата на обстоятелствата бягат в Южна Унгария и там основават нови огнища. Макар там да им е по-добре, отколкото на братята им, останали под османска власт, те не забравят старите си домове, откъдето са произлезли и с които ги свързва всичко, което имат и което някога са имали. От там те бдително следят за всичко, което се случва със сърбите, останали под османска власт. Тази бдителност се засилва особено в началото на 19 в. поради Първото и Второто сръбско въстание, които слагат край на петвековното османско робство. Техните очи са вперени в Караджорджевич и Милош Обренович и във всички онези, които, където и да са, безсъзнателно или по план, работят за общото сръбско дело – освобождението от османците. Между другото, за Йоаким Вуйч може да се каже, че и той е един от тези, които със своята преди всичко просветителска работа са допринесли за сръбското освобождение и за събуждането на националната свяст, както и за формирането на държавата.

Йоаким Вуйч е роден в гр. Бая през 1772 г. Тук завършва и основно образование. Гимназия учи в Калоч и Сегедин, а право слуша в Братислава. Знае добре латински, а от живите езици: френски, немски и унгарски. Еврейски знае доколкото „с помощта на речник може да превежда светите еврейски книги и да пише писма на еврейски език“. Пътува много, но не е само наблюдател, а записва всичко, което вижда, чува и научава. Жив и немирен дух, че освен това и образован, той пропътува Италия, а на търговския кораб на някой си сърбин-търговец Квикич обикаля почти цялото Средиземно море: Яфа, Палестина, Смирна, Константинопол, Одеса, Александрия и Триест. За пръв път идва в Сърбия в 1806 г. по времето на Караджорджевич. По-късното свое пребиваване в Сърбия от 1826 г., когато пропътува цялата тогавашна Сърбия, описва в „Пътешествие по Сърбия“. Този свой труд той отпечатва за пръв път през 1828 г. в Будим.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме