Евхаристията и Умната молитва

В християнския живот, и особено в молитвения живот, откриваме една съществена двойственост. От една страна, целият наш духовен живот се гради върху нашето лично отношение към Бога, но заедно с това по природа християнството е съборно и човешката личност е немислима без отношенията и общението си с други личности.

Може да се говори за съборна природа на човешкия дух, на човешкото творчество, език, изкуство и т. н. Темата е била значително задълбочена в руската религиозна мисъл и особено сред късните славянофили, в частност при Сергей Н. Трубецкой.

Бих искал по-специално да се спра върху привидно противоречивото, но реално сродство между личната и църковната молитва: „… кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:6). Истинската молитва се нуждае от момент на усамотение, от състояние на вътрешно уединение. Това състояние не е само привилегия на монашеското или отшелническото призвание, а представлява потребност на всяка истинска молитва, като условие за брачното общение на човешката душа с Небесния Жених.

Литургическата и просветителска традиция в Древна Рус

„Голяма е ползата от книжното учение; от книгите сме наставлявани и поучавани в пътя на покаянието, защото от книжните слова придобиваме мъдрост и въздържание. Те са реки, напояващи вселената; те са източник на мъдрост; в книгите има неизследима дълбочина…”.[1] Тези изразителни думи от Повесть временных лет отдавна се разглеждат като една от най-ярките илюстрации за това колко високо са оценявали значението на просвещението в Руската православна църква от най-дълбоки времена. В действителност обаче църковно-историческият контекст на тези думи споменава – а в някакъв смисъл и предопределя – решението на още по-важен проблем: за съотношението в църковния живот между литургическата и просветната традиции. И наистина, както създаването на самата Повесть временных лет е плод от дейността на няколко поколения монаси в Киево-Печорския манастир, станал една от първите твърдини не само на православен литургичен живот, но и на руското духовно просвещение, точно по същия начин можем да кажем, че руската духовна култура и особено руското просвещение с неговата дълбока и разнообразна светогледна проблематика, с цялата изисканост и изразителност на художествените форми възниква и се развива благодарение на богословското творчество и литургичния живот на Руската православна църква.

„Просвещението не е случаен резултат от влиянието на църквата – пише един от водещите руски църковни историци Антон В. Карташов – то е неизбежен неин спътник, макар това все още да не определя висотата на неговото равнище. Когато св. Владимир въвежда християнството в Рус, заедно с промяната на вярата той най-много се грижи за превръщането на своя народ в просветена културна нация, по подобие на Византия”.[2] И напълно закономерно е, че с блестящия си пример именно Византия подтиква Древна Рус към приемането на християнството и, бидейки по онова време най-просветената страна в християнския свят, е длъжна да поеме сложната и отговорна мисия за духовната просвета на огромния нов християнски народ.

Църквата във Вранския край през средните векове

Днешният град Враня и неговите околности в антично, пред-славянско време не се споменават в подробности в изворите за административната организация на ранната Християнска църква в широките простори на Балканския полуостров. Вероятно бъдещи археологически проучвания и в тази област ще обогатят скромните ни засега знания. Изследователите на ранното християнство на Балканите само констатират, че християнството, като нова вяра на тези територии, е пуснало дълбоки корени още в апостолския период от християнската ера, т. е. още през първото столетие. Трябва да имаме предвид, че в първата половина на първото столетие от християнската ера проповедникът сред многобожниците, св. ап. Павел, пребивава като християнски мисионер в градове като Солун, Филипи, Верия и може би в още някои други градски средища, които св. ап. и ев. Лука в кн. Деяния не е споменал изрично (Деян. 16:9-17 сл.). Новата вяра прониква във вътрешността на Балканите от юг, по долините на реките Вардар и Морава, по познатия римски път Сингидунум-Византион от изток или по пътя Виа Игнатия (Драч-Византион).

Малко повече сведения за организиран църковен живот на Християнската църква в тези територии имаме едва от 4 в., веднага след Медиоланския едикт (313 г.).[1] За нашата административна област и нейната църковна организация в първата половина на 4 в. почти подробни сведения намерихме в документите на църковния събор, проведен в Сердика (днес София, България). Именно на територията на Илирик по време на познатите църковни спорове, свързани с ариевата ерес, се провеждат няколко църковни събора, в които масово участват основно епископи от тази административна област. Съборът в Сердика е проведен през 343 г.[2] В съборните документи епископите са споменати поименно, като се следва йерархията на техните катедри: еп. Гауденций от Наисус (Ниш), еп. Евтерий от Сирмиум (Сремска Митровица), еп. Валент от Мурса (Осиек), еп. Амантий от Виминациум (Костолац), еп. Урсакий от Сингидунум (Белград), еп. Македоний от Улпиана (Липлян) и мн. др. Освен седемте споменати имена на епископи и на градовете, от които те идват, други сведения за тях почти няма. Нас обаче най-вече ни интересува кои места и области са заемали отделните епископии, къде са съществували храмове и т. н.

In memoriam. Архим. Робърт Франсис Тафт

Робърт Франсис Тафт се ражда на 9 януари 1932 г. в гр. Провидънс, щата Род Айлънд, в дълбоко религиозно и заможно семейство. Предците му идват в Америка още с втората преселническа протестантска вълна през 17 в. Родът Тафт дава на САЩ редица видни обществено-политически и религиозни дейци. От него произхождат множество известни юристи, сенаторът Робърт Алфонсо Тафт (1889-1953), както и 27-ият президент на страната Уилям Хауърд Тафт (1857-1930). Дядото на Робърт Тафт по бащина линия при женитбата си приема римокатолицизма, така че бъдещият виден изследовател се възпитава в римокатолическо семейство. Майката на Робърт Тафт, Катрин Макграт, е учителка, дъщеря на преселници от Ирландия. Баща му Джеймс Тафт е завършил римокатолически колеж и, независимо че не скрива своите антиклерикални възгледи, остава за цял живот практикуващ вярата си римокатолик. Джеймс Тафт е бил възхитен от дейността и поведението на йезуитите и често е повтарял, че ще се радва един ден някой от синовете му да постъпи в Обществото на Иисус (Йезуитския орден). В неделните и празнични дни цялото семейство Тафт задължително присъства на римокатолическата меса.

Произходът на патриаршеския богослужебен Диатаксис на Димитриос Гемистос от 14 век

1. Въведение

Гръцките средновековни документи, които литургистите наричат диатаксиси, представляват сборници от рубрики с указания към клириците за правилното извършване на Литургията. Патриаршеският диатаксис обяснява богослужебния ред когато патриархът оглавява св. Литургия, „как и кога” се извършват различните ръкоположения, а също може и изцяло да описва последованието на проскомидията, извършвано преди началото на Литургията от свещеник и дякон, без участието на патриарха. Един от най-важните запазени ръкописни патриаршески диатаксиси е съставен от високопоставен служител на Патриаршията от края на 14 в., „протонотария (по-късно велик сакеларий) на Великата и пресвята Божия църква, кир дякон Димитриос Гемистос[1] (? – ок. 1397 г.)”.[2] Нашата статия цели да опише литургическия контекст, в който се появява Диатаксисът от 14 в. за патриаршеската св. Литургия и да проучи историческите условия, при които той се появява. Това е изключително важно за разбирането на неговия произход и на мотивите за написването му. Все пак този Диатаксис е не само литургически по същност – той създава и впечатлението, че е официален документ на патриаршеската канцелария.

Ако наистина Димитриос Гемистос е съставил този Диатаксис – което е почти сигурно – това не означава, че той е създал нов текст от нищото. Сравнение между неговия Диатаксис и други извори показва, че този текст е компилация от местни и външни традиции: патриаршеските традиции в Константинопол и – изненадващо – атонския Диатаксис на божествената литургия дело на Филотей Кокин (ок. 1300-1377/78),[3] който на два пъти е бил патриарх на Константинопол (1353-1354, 1364-1376 г.).[4] Също така, навсякъде в Диатаксиса си Гемистос внимателно посочва богослужебните роли на отделните членове на патриаршеската канцелария, от което можем да заключим, че той има по-специален интерес към тях.

По-стара от цялото творение

Отношението между Бога Творец и творението, сътворено ex nihilo, поставя поне толкова въпроси, на колкото и отговаря. Приема се, че идеята за сътворението ex nihilo опазва свободата на Бога от каквато и да било необходима връзка с творението и, следователно, и на свободата на Божия акт по сътворението, а в същото време утвърждава и пълната зависимост на творението от Твореца, че то не съществува по необходимост, а само в зависимост от Бога, макар да запазва сътворената си свобода. Формулирана по този начин, тази идея представлява донякъде просто изградена основа, рамка, установена чрез утвърждаването на няколко основни философски истини, които, макар и да не са изрично споменати в кн. Битие, могат да бъдат формулирани въз основа на стихове, които се срещат на други места (като например 2 Мак. 7:28). Все пак тази идея създава и проблеми. Как изобщо творението продължава да съществува или какво прави Бог и чрез какво, за да направи така, че то да продължава да съществува? Дали това е предзададена или вече съществуваща рамка, в която по-късно се опитваме да намерим място за Христос? И преди всичко дали това е най-добрият начин, по който изобщо можем да говорим за Божието сътворение на света?

В отговор на подобни въпроси богослови като Георги Флоровски и Сергей Булгаков изследват по много различен начин онова, което о. Андрю Лаут нарича „богословие помежду”. Наред с това Лаут настоява, че тази сфера „помежду” е „установена от Христос при Неговото Въплъщение и Пасхалната Тайна”. Това е важно интуитивно разбиране, което бих искал да развия, но по начин, различен от този както на Флоровски, така и на Булгаков. Флоровски, както отбелязва Лаут, се връща към св. Атанасий Велики, за да развие своето богословие на сътворението ex nihilo, като изгражда визия за творението, извикано за живот от нищото, но чието съществуване е поддържано от творческото и динамично присъствие на Словото – от енергиите или делата на Бога, утвърдени векове по-късно от св. Григорий Паламà. Въпреки това, както и Лаут подчертава, често се пренебрегва фактът, че в интерпретацията на св. Атанасий от Флоровски тези сили са тъкмо тези на „Словото, което Се въплътило” (Лаут).