Безсмъртието на душите и възкресението на мъртвите

Чаю воскресения мертвых и жизни будущаго века

„Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век“ – това е есхатологическият завършек на Никео-Константинополския символ на вярата от 381 г., който изрича неизменните основи на тази вяра за всички времена.

Средновековното антропологично учение обаче, с което Църквата дълги векове е артикулирала тази своя вяра, в много голяма степен носи вижданията на античната философия, според която човекът се състои от душа и тяло, при което душата е нематериална (невеществена) субстанция, неподлежаща на тление и разрушение. В такъв случай ако, следователно, смъртта е разделяне на душата от тялото, то на изтляване, в собствения смисъл на тази дума, подлежат единствено телата. Душите, доколкото са неизтленни субстанции, пребивават и подир разделянето си с тялото; пребивават след това разделяне, което в собствения смисъл и е смъртта.[1] Оттук и цялата особено невралгична проблематика, свързана със задгробното състояние на последните преди всеобщото възкресение.

Цялата статия: Безсмъртието на душите и възкресението на мъртвите

Кой пази пазителите?

През последните дни на този сайт [Public Orthodoxy] се появиха няколко статии, които повдигнаха дълбоки, трудни и нарушаващи спокойствието въпроси. Сестра Васа смело попита дали ерес е обвинение, което можем да отнесем към „Декрета“ на Двадесет и петия Всемирен руски народен събор, утвърден под председателството на Московския патриарх Кирил на 27 март 2024 г., заключавайки, и правилно, че, казано с думите на св. Василий Велики, то действително изразява „ясно различие в самата вяра Божия“ (срв. анализа на Серхий Шумило – тук[1]). Нещо повече, сестра Васа се позова на постановлението на Правило 15 на Двукратния събор в Константинопол от 861 г., според което „… ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, т. е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а, напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а, обратно, побързали са да освободят Църквата от разколи и разцепвания“.[2]

Цялата статия: Кой пази пазителите?

Възхищението на Господа

Господ в повечето случаи действа (изцелява или връща към живот) от милост (към вдовицата от Наин, към прегърбената жена, към мъжа с изсъхналата ръка, към слепите, към прокажените, към цялото разнообразно множество от болни, бесновати и страдащи). Но има – доколкото мога да преценя – седем случая, посочени в Евангелията, когато подбудата за чудото не е милостта, а съвсем различно (и изненадващо) чувство, а именно възхищението! Възхищението, което Божият Син изпитва към смъртното и крехко човешко същество.

1. Случаят с римския стотник (Мат. 8:5-10; Лука 7:2-10), чийто много обичан слуга Той изцерява в един миг и от разстояние. От възхищение от неговата вяра и смирение. (Вярата: „… кажи само дума и слугата ми ще оздравее“; смирението: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми…“.) Като свидетелство за удивлението, будещо възхита в Него, е констатацията Му: „… истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра“.

Цялата статия: Възхищението на Господа

Тайната на „Аз съм“

Първо-Битието ни се открива в Името „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:13-14). На когото е било дадено благословението на личната среща с Него, на този се дава едновременно с това и дарът на проумяването на богоявленията, описани в Стария и в Новия Завет. Както в живота на всеки един от нас Бог се открива постепенно, така и в историята на човечеството, както тя ни е представена в Библията, „много пъти и по много начини“ (Евр. 1:1) Той се е явявал на отците и на пророците с нарастваща сила и дълбочина. Тези откровения съставляват същността на историята на света, редом с тях всички останали събития губят своето значение. Целият многообразен ход на живота, всички проникващи в нашето съзнание процеси на безпределния космос, трябва да служат за подготовката към неизказаното чудо на влизането на нашия дух в живата вечност, изпълнена с любов.

Аз съм. Образът на това дивно Битие, неговото истинско съдържание векове наред е оставало открито едва отчасти. Нито Моисей, нито другите пророци, наследници на Синайското откровение, при цялата си пламенност на вярата, не са възприели цялата дълбочина на излятото върху тях благословение. Те са виждали Бога предимно през призмата на историческите събития. Когато пък духом са се обръщали към Негово Битие в Самото Себе си, тогава са Го съзерцавали в мрака на непостижимостта: „И целият народ стоеше надалеч, а Моисей влезе в мрака, дето беше Бог“ (Изх. 20:21).

Цялата статия: Тайната на „Аз съм“

Авторитет и свобода в Църквата

„… стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува“

(Гал. 5:1)

1

Темата ми е много трудна и отлично съзнавам отговорността, лежаща върху всекиго, дръзвал да се докосва до нея. Ето защо бих искал да избегна всяко риторическо заостряне и преувеличение. Живеем в нажежена атмосфера и в нашата църковна действителност този въпрос не е академическа абстракция, а жива болка. Всички трябва да помним думите на св. Йоан Богослов: изпитвайте духовете, дали са от Бога.

Ще започна с кратко напомняне за делото на двамата московски свещеници,[1] тъй като ми се струва, че това е добра отправна точка. Техният конфликт с патриаршията – колкото и да е важен сам по себе си, каквито и да са неговите преки последствия, каквито и да са били, накрая, факторите, неведоми за нас и усложняващи го – надхвърля своето „актуално“, своето злободневно значение, и го надхвърля тъкмо с това, че поставя ясно, бих казал трагически ясно и просто, въпроса за самата същност на Църквата, за самата същност на православието. Това не е някакво преувеличение, не е раздуване на печалния, но единичен инцидент, за да бъде използван той за каквито и да било странични цели. Това, което се случва сега в Русия, в тамошните изключителни условия, би могло, уви, да се случи във всяка част от православния свят, във всяка „юрисдикция“. Само че явно вече така е тръгнало, че тъкмо на Руската църква винаги ѝ се налага да поема върху си първия напор на въпросите и изпитанията, възникващи пред цялото православно съзнание.

Цялата статия: Авторитет и свобода в Църквата

Музикалните хорове на Великата Христова църква през последните години

От древност в Патриаршеския храм е запазена традицията на музикалните хорове, които се състоят от заемащия длъжността протопсалт, който е диригент и водач на хоровете, лампадарий – водач на левия хор, първи доместик, втори доместик, първи и втори канонарх на десния хор, първи и втори канонарх на левия хор, заедно с останалите исократи и помощник-канонарси от двата хора.

Протопсалт

След патриаршеска хиротесия до длъжността на протопсалта достигат тези, които успешно са се изявили в службата на лампадарий,[1] в която са преминали по свещения ред от по-нисшите служби на първи и втори доместик. Назначаването на ново лице в Патриаршеския храм се решава от патриарха след предварителна препоръка от протопсалта и лампадария, които се грижат и за правилната подготовка на кандидата. Разбира се, хората, които са определени за служба в този храм и се назначават пожизнено, трябва да притежават особени качества в псалтикийното пеене и добър външен вид.

Цялата статия: Музикалните хорове на Великата Христова църква през последните години