Тайната на „Аз съм“

Първо-Битието ни се открива в Името „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:13-14). На когото е било дадено благословението на личната среща с Него, на този се дава едновременно с това и дарът на проумяването на богоявленията, описани в Стария и в Новия Завет. Както в живота на всеки един от нас Бог се открива постепенно, така и в историята на човечеството, както тя ни е представена в Библията, „много пъти и по много начини“ (Евр. 1:1) Той се е явявал на отците и на пророците с нарастваща сила и дълбочина. Тези откровения съставляват същността на историята на света, редом с тях всички останали събития губят своето значение. Целият многообразен ход на живота, всички проникващи в нашето съзнание процеси на безпределния космос, трябва да служат за подготовката към неизказаното чудо на влизането на нашия дух в живата вечност, изпълнена с любов.

Аз съм. Образът на това дивно Битие, неговото истинско съдържание векове наред е оставало открито едва отчасти. Нито Моисей, нито другите пророци, наследници на Синайското откровение, при цялата си пламенност на вярата, не са възприели цялата дълбочина на излятото върху тях благословение. Те са виждали Бога предимно през призмата на историческите събития. Когато пък духом са се обръщали към Негово Битие в Самото Себе си, тогава са Го съзерцавали в мрака на непостижимостта: „И целият народ стоеше надалеч, а Моисей влезе в мрака, дето беше Бог“ (Изх. 20:21).

Цялата статия: Тайната на „Аз съм“

Авторитет и свобода в Църквата

„… стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува“

(Гал. 5:1)

1

Темата ми е много трудна и отлично съзнавам отговорността, лежаща върху всекиго, дръзвал да се докосва до нея. Ето защо бих искал да избегна всяко риторическо заостряне и преувеличение. Живеем в нажежена атмосфера и в нашата църковна действителност този въпрос не е академическа абстракция, а жива болка. Всички трябва да помним думите на св. Йоан Богослов: изпитвайте духовете, дали са от Бога.

Ще започна с кратко напомняне за делото на двамата московски свещеници,[1] тъй като ми се струва, че това е добра отправна точка. Техният конфликт с патриаршията – колкото и да е важен сам по себе си, каквито и да са неговите преки последствия, каквито и да са били, накрая, факторите, неведоми за нас и усложняващи го – надхвърля своето „актуално“, своето злободневно значение, и го надхвърля тъкмо с това, че поставя ясно, бих казал трагически ясно и просто, въпроса за самата същност на Църквата, за самата същност на православието. Това не е някакво преувеличение, не е раздуване на печалния, но единичен инцидент, за да бъде използван той за каквито и да било странични цели. Това, което се случва сега в Русия, в тамошните изключителни условия, би могло, уви, да се случи във всяка част от православния свят, във всяка „юрисдикция“. Само че явно вече така е тръгнало, че тъкмо на Руската църква винаги ѝ се налага да поема върху си първия напор на въпросите и изпитанията, възникващи пред цялото православно съзнание.

Цялата статия: Авторитет и свобода в Църквата

Музикалните хорове на Великата Христова църква през последните години

От древност в Патриаршеския храм е запазена традицията на музикалните хорове, които се състоят от заемащия длъжността протопсалт, който е диригент и водач на хоровете, лампадарий – водач на левия хор, първи доместик, втори доместик, първи и втори канонарх на десния хор, първи и втори канонарх на левия хор, заедно с останалите исократи и помощник-канонарси от двата хора.

Протопсалт

След патриаршеска хиротесия до длъжността на протопсалта достигат тези, които успешно са се изявили в службата на лампадарий,[1] в която са преминали по свещения ред от по-нисшите служби на първи и втори доместик. Назначаването на ново лице в Патриаршеския храм се решава от патриарха след предварителна препоръка от протопсалта и лампадария, които се грижат и за правилната подготовка на кандидата. Разбира се, хората, които са определени за служба в този храм и се назначават пожизнено, трябва да притежават особени качества в псалтикийното пеене и добър външен вид.

Цялата статия: Музикалните хорове на Великата Христова църква през последните години

Каноничноправни определения и разграничения

В правната наука – ако искаме тя действително да бъде право, а не нещо друго – е нужно понятията и техните значения да се употребяват точно и прецизно. Необходимо е точното им разграничаване и отграничаването им, така че да не смесваме и да не объркваме различните предмети. Това се отнася както до правилното, така и до неправилното; както до правото, така и до не-правото. Още повече че нашите прадеди са ни завещали сентенцията: „Изследването на имената е начало на обучението (на мъдростта)“. Разбира се, в случая няма да пристъпваме към подробно и изчерпателно изследване по темата, а ще се задоволим с едно насочващо изложение на някои неизбежни отграничения-определения.

Правилно и законно

Нека да започнем с определянето на самата дума-понятие право. Според общоприетото мнение правото се определя като правилното във всеки случай на междуличностните отношения (между физически или юридически лица). Това е по същество определението за право.

Цялата статия: Каноничноправни определения и разграничения

Не, това не е християнство!

За тези, които смятат, че за всичко трябва да си мълчим и да се подчиняваме на епископите, ще кажа, че това не е нито смирение, нито православие.

Най-големите разпространители на ереси в историята на Църквата са именно епископите.

Прочетох разсъждението „щом така са решили владиците, значи така е решил Сам Господ“. Искам да попитам хората, които разсъждават по този начин: какво ще кажете за Събора под дъба, който осъжда св. Йоан Златоуст? Щом така са решили епископите там, значи така е решил Господ ли?

Св. Атанасий Велики, който е бил един срещу всички, трябвало ли е да се примири с официалния проариански ракурс на почти цялата Източна църква по онова време? Трябвало ли е да си каже: щом така мислят повечето епископи и императора, значи по-добре да си мълча и да не защитавам Никейското вероизповедание?

Цялата статия: Не, това не е християнство!

Религиозен – християнски – православен

Няколко думи за книгата на Камен Рикев Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев

В Полша поезията на Атанас Далчев (1904-1978) е позната и непозната. Позната дотолкова, доколкото негови стихотворения и кратката му проза отдавна са преведени на полски.[1] Непозната, тъй като с едно изключение, не е била предмет на специален интерес от страна на полските критици и историци на литературата.[2]

Житейският път на Далчев и нееднозначните послания, скрити в поезията му, отдавна са се превърнали в обект на противоречиви оценки в българската литературна критика. Бих добавил: оценки, чиято категоричност най-често е следствие от повърхностен прочит на творчеството на поета. Както в междувоенния период, така и в годините на комунизма, че и след това. Атанас Далчев не е бил любимец на критиците – коментатори с различна естетическа и (или) идеологическа нагласа откриват в творчеството му „предметност“, „битовизъм“, „спекулативност“. Метафизичните измерения на стиховете презрително са били наричани „философско-семинарна поезия“; по-рядко тематиката е била определяна като „универсален хуманизъм с религиозни елементи“, „пантеизъм“ или, в най-добрия случай – забулена зад думите „метафизика“.

Монографията на Камен Рикев Защото е на скрито… заема особено място сред гласовете „за“ и „против“ Атанас Далчев. Особено е и мястото на автора в българската и в полската хуманитаристика.

Цялата статия: Религиозен – християнски – православен